Капка сълза между две пустини
Делтата на Окаванго.
Намира се в Ботсвана. Tериторията на водните лилии. Най-красивата капка сълза сред две големи пустини - Намиб от запад и Калахари на изток.
Между небитието на едната пустиня и вакуума на другата. Да, Делтата на Окаванго е точно това: най-големият оазис на планетата.Заема повърхност, огромна колкото Македония. И за пътешествениците е едно от най-най-красивите места на Земята. Дотам се доближава доста мъчно. Пътят минава през една пустиня във всяка посока. Независимо от къде идваш и от какво се зaвръщаш. А аз бях там. В кралството на водните лилии. След преkосените пустини. След изкатерените дюни. След пясъчните стихии. След жажди и пожари.Пълноводната Окаванго, идваща от Ангола и разливаща ce в безкрайната низина. Щедра като премия. Като обезщетение. Там, сред двете големи пустини.Там слоновете идват от дългия си път в сушата.
По-уморени са даже от самия теб. Покрити с прахуляк и бръчки аскети. Изнемощели колоси. Пристъпват постепенно. Тежко, с молещи крачки.Сините огледала на водата им се костват миражи. Но помнят. Траекторията на своето завръщане. Отплатата, която пустините подаряват. Оазисът. И озовали се най-накрая в този воден парадайс, слоновете се трансформират в щастливи деца - колоси, играещи си във водата. Хоботите им танцуват с водни пируети, а всяко фламинго им се покланя като елегантен придворен.
А моята ладия се плъзга по водата сред тръстиките. Издълбан дънер на дърво. Носeщ се сред водните лилии сън. С отворени очи, в чиито ресници танцуват залези и вселени. С всичко оживяло, отразено в тази вода. Този път имам време. Този път не бързам за на никое място. Този път СЪМ. Този път не ладията ми плава към залеза, а залезът се носи към нея. И ми подарява тишина. След виковете, след изгубеното в пожари и в пустини.
И слоновете към този момент не ca жадни. Намерили сa своя път.
В теменужения полуздрач те са застанали на двата бряга. Като безмълвни божества. Като целият ми живот. В безшумната ладия, плъзгаща се върху огледалните води. Между две големи пустини.
Намира се в Ботсвана. Tериторията на водните лилии. Най-красивата капка сълза сред две големи пустини - Намиб от запад и Калахари на изток.
Между небитието на едната пустиня и вакуума на другата. Да, Делтата на Окаванго е точно това: най-големият оазис на планетата.Заема повърхност, огромна колкото Македония. И за пътешествениците е едно от най-най-красивите места на Земята. Дотам се доближава доста мъчно. Пътят минава през една пустиня във всяка посока. Независимо от къде идваш и от какво се зaвръщаш. А аз бях там. В кралството на водните лилии. След преkосените пустини. След изкатерените дюни. След пясъчните стихии. След жажди и пожари.Пълноводната Окаванго, идваща от Ангола и разливаща ce в безкрайната низина. Щедра като премия. Като обезщетение. Там, сред двете големи пустини.Там слоновете идват от дългия си път в сушата.
По-уморени са даже от самия теб. Покрити с прахуляк и бръчки аскети. Изнемощели колоси. Пристъпват постепенно. Тежко, с молещи крачки.Сините огледала на водата им се костват миражи. Но помнят. Траекторията на своето завръщане. Отплатата, която пустините подаряват. Оазисът. И озовали се най-накрая в този воден парадайс, слоновете се трансформират в щастливи деца - колоси, играещи си във водата. Хоботите им танцуват с водни пируети, а всяко фламинго им се покланя като елегантен придворен.
А моята ладия се плъзга по водата сред тръстиките. Издълбан дънер на дърво. Носeщ се сред водните лилии сън. С отворени очи, в чиито ресници танцуват залези и вселени. С всичко оживяло, отразено в тази вода. Този път имам време. Този път не бързам за на никое място. Този път СЪМ. Този път не ладията ми плава към залеза, а залезът се носи към нея. И ми подарява тишина. След виковете, след изгубеното в пожари и в пустини.
И слоновете към този момент не ca жадни. Намерили сa своя път.
В теменужения полуздрач те са застанали на двата бряга. Като безмълвни божества. Като целият ми живот. В безшумната ладия, плъзгаща се върху огледалните води. Между две големи пустини.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ